Обожавам платната на любимия на всички Асеновградчани художник-живописец  Коста Форев (1942-1993). Той е събитие за новата история на Асеновград. В неговия забележителен стил, наречен от специалистите “хумористично-саркастичен наивитет”, с типичните местни, идилични персонажи в картините си, той успява да пресъздаде битието на жителите, а също и различните градски празници в Асеновград. И до сега една част от платната му присъстват по изложби, друга част от тях са притежание на частни колекционери в цял свят. В Асеновград най-много ни радват репродукциите на картините му, окачени по стените на ресторант “Станимака”, намиращ се в центъра на града. Те не само красят ресторанта, но и създават празнична атмосфера в него.  

Имах щастието да се познавам с художника Коста Форев, наричан още Коко , в продължение на година и половина, между 1984-1986 година. През този период работех като млада проектантка в Асеновградския филиал на софийския Централен Машиностроителен Институт - ЦМИ. Създател и директор на института в Асеновград бе небезизвестният инженер Никола Йовев, който за година успя не само да вдигне на крака новото предприятие - той успя да го накара да работи на собствена стопанска сметка.

Художникът и инж. Никола Йовев станаха много близки приятели. Често през деня Коко идваше в сградата на института на улица “Драгоман”, където  започна първоначално филиалът на ЦМИ. Той водеше със себе си голямо бяло куче, порода шотландска овчарка, и сядаше на един от столовете за гости. при секретарката на директора. До него чинно и послушно се изправяше любимото му куче.  

Художникът беше много добър събеседник. Като всеки разговорлив и приятен човек, той очароваше с интелекта, богатата си култура и с разностранните си интереси. Не само за изкуство и рисуване можеше да говори той. Ние, техниците и инженерите от Института, обсъждахме с него различни злободневни теми, а също и въпроси от ежедневието на града. И за политика говорехме понякога, макар и под сурдинка. Тогава времената бяха малко опасни - време на авторитарен тоталитаризъм.  

За съжаление, Коста Форев почина твърде млад, само на 51 години,  покосен от коварна болест На 1993 година цял Асеновград бе в траур. Макар недостатъчно признат приживе като художник, след смъртта му той е оценен много високо за таланта и неповторимия си стил - като всички гении, разбира се.  

След себе си Коко, освен картините, остави на родния Асеновград в богато наследство и още нещо - двете си дъщери - Ламбриана и Санда. И двете артистични натури, като баща си, и двете прославящи града с творчеството си. Веднъж попитах Санда: “Откъде баща ви Коко Форев е измислил тия чудни имена?” “Ламбриана е кръстена на дядо ни Ламбри и баба ни Ана, а аз - на дядо ни Александър” -  удовлетвори любопитството ми Санда.  

Понастоящем  малката дъщеря на  известия асеновградски художник е в Чужбина със семейството си, където работят усърдно.  Това е само един пример за многобройните български таланти, които намират признание и възможности за развитие зад граница, особено в Чехия.

За съжаление, парадоксално е, че докато в чужбина българите са високо ценени, у нас често сме подценявани. Въпреки приноса на личности като Константин Иречек, съществуват все още негативни стереотипи за българите.

Вместо да се гордеем с постиженията на нашите сънародници и да инвестираме в развитието на талантите у нас, политиците често създават пречки и размиват фокуса върху важни национални каузи.

Ярък пример за това е скандалът около Историческия парк във Ветрино. Вместо да насърчават посещенията на ученици и да възпитават патриотизъм, политиците разпалиха безсмислени спорове.

Това е голям срам за България! Трябва да променим отношението си към талантите и културното ни наследство.

Снимките са собственост на: https://rodopite.info/ko-6/

 Присъединете се към нашата общност в Telegram ТУК